(22.08.2007)
Фестивални убийства
Глава първа /и последна/ от бургаски черен роман.
Христо Узунов
Блусфестът отново не внимаваше и за втори път в продължение на 20 метра настъпи изхвърлена на брега медуза.
Огледа пораженията и се ядоса на себе си. Този път погледна внимателно напред, защото свечеряваше и замръзна. Не очакваше подобна среща. С гръб към него, загледано към хоризонта, на пясъкасе беше отпуснало „Бургас и морето”. Какво пък , все някога трябва да се запознаем, нали живеем в един град, пък и кой знае, може и нещо друго да излезе”, помисли си за секундаи реши да опипа почватас едно провокиращо:
- Здрасти страшен сезон за теб – три в едно, супер, а?
- Ти пък кой си? – без да се обръща попита „Бургас и морето”
- Можеш да ме прочетеш изцяло, всичко си пише на фанелката, изпъчи гърди. – Blues on the Beach, а на гърба има конкретика, но не е хубаво още в началото, преди да сме се запознали да ти обръщам гръб! Приятно ми е, аз съм Блусфестът!
- Аха, ти си Блусфестът, този другия, на брега, а не Общинският.
- Виж, това няма голямо значение, аз съм си аз, за всеки има място и сцена, а и ти ни засенчи всичкитова лято, ти си фаворитът...
- Ако още веднъж повториш това, разговорът приключва, а може и да те фрасна с нещо, нищо че няма да е учтивокато начало за запознанство, измърка „Бургас и морето”.
- Защо, какво не е наред? – този път умишлено Блус фестът реши да налее масло в огъня и добави – имаше си и юбилей, и конкурс, и рецитал, и публика, която толкова много ръкопляскаше, а и всичко товапод нов покрив, а?
- „Бургас и морето” реши да свали гарда, усетил достоен събеседник, с чувство за хумор и ирония, а на всичкото отгоре и чужденец.
- Слушай, ти си роден отвъд Океана, в Америка, сега си тук, на морския бряг и тепърва набирашскорост, започна почти приятелски „Бургас и морето”. Беше минало време от онези две августовски вечери, за които не искаше да си спомня, или по-точно нямаше никога да забрави. Тази среща изглежда бе предопределена, не че я търсеше, но най-после май имаше някого, на когото да излее душата си.
- Това е родният ми град, всички ме познават, обичаха ме, вярваха в мен и аз обичах всички – не ме прекъсвай, моля те, - започна „Бургас и морето”.
- След този фестивал исках да се хвърля от моста, да се овеся на Тризъбеца, ама забравих, че вече го няма, да се сбия с някоя крайбрежна чалгаджийница, пък каквото стане. Искаше ми се да изчезна, да не чувам, да не виждам, но няма как, аз наистина съм „Бургас и морето”. Вече не помня откога...
- Слушай, - намеси се с риск за внезапен край на разговора Блус фестът. Но ти имаше страхотен рецитал, наистина страхотен!
- Рециталът беше за Тончо, за големия Тончо. Той направи всички тези певци, помня това, а някои, чувам, са поискали хонорар за себе си, всички се клеха – за Тончо пеем без пари. Ами, ако нямаше рецитал, ако този 75-годишен юбилей беше догодина? Да не говорим, че Тончо заслужаваше много повече. Да не говорим, че всичко можеше да бъде на живо...
- Охлади малко страстите! – Блусфестът извади една от отварачките със собствена реклама и ловко отвори две бири. – Наздраве за запознанството! Ако бях на твое място нямаше да бъда недоволен. Теб те уважиха и кметът, излъчваха те в национален ефир, неща, за които аз само мога да мечтая. Да не говорим за средствата, с които те помпят. Извинявай за последното, те не помпят теб, аз също дочувам някои неща, добави почти извинително фестът.
„Бургас и морето” се беше изправило. Гледаше някакпрез него, някак празно и тъжно, но в никакъв случай глупаво.
- Хайде успокой се, кажи ми коя беше твоята любима песен тази година! – Този път фестът усети, че е пресолил рибата. Думите го връхлетяха, но всъщност те не бяха за него. „Бургас и морето” май го беше отписало и говореше като че ли в някакъв транс.
- Опитаха се да ме унижат, да ме унищожат. Тази псевдофренетична публика с блеснали от какво ли очи и тези нестихващи аплодисменти след всяка конкурсна песен. На кого ръкопляскаха...Всяка година се запомня някаква песен, всяка година хората си тананикат нещо, раждат се и чудесни текстове. Тази година – нищо, тази година бяхме между да-да-да и не-не-не. Страхотно, нали? И всичко това го одобрява жури...
- Знаеш ли, - изведнъж „Бургас и морето” влезе отново в разговора. Тъжното е не че одобряват такива песни, тъжното е не че печелят суперзвезди със супермускули. Тъжното е, че се опитват да превърнат това в критерий за бургазлии. Истината е, че ме разстреляха със свръхдоза посредственост, добави „Бургас и морето” и притихна.
Беше станало късно. Вълните напомняха за себе си.
- В Бургас има един малък бар с интересно име. Има и една книга – „Зен и изкуството да управляваш мотоциклет” – Говори ли ти нещо?
Тъмнината ги погълна изцяло. Щурците се обаждаха все по-осезаемо, а това означаваше, че лятото е към края си. Идваше време за промяна. На сезоните, на настроенията, на всичко.
Време и за чаша блус...